А спомени! Преплитат се, а аз съм си същия

Спомняте ли си лятото на 1930 г.? Онова лято, онова останало само в спомена. Споменът, останал в някои. Аз не съм всред тях. Аз не си спомням. Сега съм на 25 и ми е простено. Ако си ми набор –ще ти е простено и на теб. Аз специално те опрощавам, защото те разбирам. Не може да помниш онова лято на 1930 г. Затова си представи с мен едно лято, на която година решиш. Аз си харесвам - това на 2003 г. използвам годината като фон и обличам героите ми с дрехи модерни само за 2003 г.Сградите са с архитектурни елементи от 2003 г., колите са от 2003 г. Дори колите от 1973 г. са стари точно толкова, колкото биха могли да бъдат през 2003 г. Година по-късно те няма да присъстват в разказа ми, а само в спомена, наедно с 200-те лева получени за предаването им за скрап. Чудничко и със сигурност неслучайно е сходството между думичките скръб и скрап. Едната от женски, а другата от мъжки род, момченце и момиченце, взаимно допълващи се в разказа и спомена ми. Жалко че дадох запорожеца си за 200 лева за скрап. Само скръб навява празното буренясало място останало след него – Жожо Виелицата, така го наричахме поне петнайсетина години, докато щъкахме с него из България, изневеряваше ни без умисъл, харчеше десетина литра на сто без да му се види много и ни закарваше до Созопол на разкопките само с два-три дребни инцидента, основен ремонт на двигателя и срив в електрическата система. Като изключим тези никому неинтересуващи детайли, той наистина ни служеше вярно. Имаше усмихната емблема и големи влажни очи – във фаровете отнякъде проникваше вода, но ние не си направихме труд да да разберем откъде. Знаехме че идва отвън и това ни беше достатъчно. Бяхме повърхностни както по отношение на колата, така и във всяко друго отношение. Сърфирахме по вълните на живота и въпреки небрежното отношение или тъкмо заради него споменът от 2003-та дълбоко се вкорени в съзнанието. Стана част от самите нас, а някои казват, че и ние сме станали част от спомена за Созопол. Смея да твърдя това по разказите, които се случва да чуеш от напълно непознати, как видяли група интелигенттни простаци /на созополски – бандараци/ да гребат с талпи и лопати на плажа на Харманите. Влезнахме и доста по-осезателно в нечии спомени – вмъквайки образите си във фотоапаратите на летуващите. Не сме ги молили да ни снимат. Сигурно им се е сторило адски интересно, група млади обикновени голи, както се самоопределяхме да яздат дъска дълга 6 м и тежка 50 кила с лопата и кирка, символ на трудовото българско студентство, на фона на новостроящ се апартхотел. Лято 2003 беше и това, евтиното, в което човек с 50 стотинки се натряскваше като гореописаната талпа, а 50-те стотинки си оставаха неизхарчени. Схемата, която дойде свише в пияните глави на Батко Йо и Ванката беше следната: една бутилка /без амбалажа/ струваше 50 ст. Когато Батко Йо отиваше да вземе бира от плод и зеленчука Ванката му даваше 50 ст. Батко Йо купуваше бира за двамата, а когато идваше ред на Ванката да напълни бирите, батко Йо му връщаше същите онези 50 ст. И системата се повтаряше многократно, без в нея да се случи бъг. А щом практиката веднъж я доказа, тя се възприе и от други двойки археолози-биролюбители. Макар и принципът да може да се приложи и днес, съвременната цена на бирата ограничава доста повторяемостта на изпълнението, а с това и провежданите проби с новата по-голяма монета, не биха могли да имат научно-представителен характер. Две хиляди и трета година остана в съзнанието ми като онази, в която по едно и също време на едно и също място се оказаха хора с едни и същи представи за това как се изкарва едно и също лято. И до днес то си остава в спомените на всички нас по един и същ начин и най-паче думата, която описва точно усещането за спомена е умиление. Лятото не ни промени, лятото ни оформи. Като личности. Добре оформени, прилежно изгладени ние се втурвахме в софийския, пловдивски, великотърновски или където всеки си връшаше след лятото, живот. Животът пък ни омачкваше, нащърбваше ни хубавичко дори, и копнежа да се връщаме в Созопол се запечата във всеки. И ние се връщахме. Свидетелствахме на стоящите си в София приятели, че - да наистина строежите настъпват, да наистина, чалгата настъпва, да наистина морето стана по-солено. Ама смятате ли че на някой от нас му пука. Човек, който помни по същия начин лято 2003, който ми е връстник, който няма врещящи бебета, ниска заплата, скапана кола и течащ покрив, а да –и неработеща канализация, не може да му пука. Пък аз отговарям много точно на гореизложените условия. Тва ме прави способен да си ходя на Созопол, да си пия в МЕИ-то и чат пат в градинката, да наминавам през метълското и да чакам по час за място “При Гери”. Ако нещо от тези неща е спряло да ви се отдава обадете се на 0878/12-15-66 и си поръчайте алкохолик събеседник. Денонощно. Работя с материали на клиента.